ИЗМЕРЕНИЯТА НА НАЦИОНАЛНОТО ВЪВ ВАЗОВИЯ РОМАН “ПОД ИГОТО”

Цялото творчество на Вазов е посветено на България. Той отдава за страната ни всичките си мисли и чувства. Неговият роман “Под игото” е замислен и написан, когато Иван Вазов е емигрант в Русия, по времето на управлението на Стамболов. Далеч от родина

2006-01-14 00:00:00
Цялото творчество на Вазов е посветено на България. Той отдава за страната ни всичките си мисли и чувства. Неговият роман “Под игото” е замислен и написан, когато Иван Вазов е емигрант в Русия, по времето на управлението на Стамболов. Далеч от родината писателят пътува мислено към родното, връща се към сакралното пространство на родовите си корени и успява да пресъздаде вдъхновено, но и пределно обективно историческата действителност в поробеното си отечество в навечерието на Априлското въстание. Темата за бунтовния април на 1876 г. се превръща за автора в безкраен, непресъхващ извор на вдъхновение. Измеренията на националното в романа откриваме във величието и в героичния полет на българския дух при подготовката на въстанието. Ценностите, които българинът изповядва през тези последни години преди Освобождението, се разкриват и проявяват в революционизирането на една част от народа, в обхващащото все по-широки социални слоеве бунтовно настроение, хвърлящо мост между личността и общността. Със същия заряд се отличава и социалната, и психологическата диференциация на отделните герои, пречупена през призмата на отношението им към съдбовното събитие. Тази диференциация дава възможност за разкриването на цяла поредица от човешки съдби. Въплащението на отделната личност в образа на “въстаника” и “съзаклятника” проличава реално едва след погрома на въстанието, когато поведението на всеки един от тях показва до каква степен е бил подготвен за изпитанията на борбата и свързаните с нея жертви. Героите на творбата носят в себе си различни измерения на българския характер, на патриархалния бит и душевност. Те се разкриват на фона на интимния човешки свят, вливащ се в света на революцията. Най-здравото, съкровеното и сакралното в патриархалния светоглед става основа за душевното израстване на българина и извисяването му до идеята за борба. “Пиянството” на голяма част от народа, устремен към свободата, народната “лудост”, обхванала за кратко довчерашната рая, олицетворява полета на българския дух. Това именно обезсилва до известна степен угнетяващото чувство, което читателят изпитва при сцените на масово разочарование и отчаяние след разгрома на въстанието. В романа „Под игото" Вазов преплита различни сюжетни линии, героико-патетична. битово-реалистична, народностно-историческа и любовно-приключенска. защото самите събития от тази епоха сплитат в едно тези аспекти на живота. Убедително се разкрива раждането на идеята за борба и на бунтовното настроение сред народа. Повествователят рисува пълнокръвни човешки характери, колоритни национални типове, изобразени в битово-духовен и нравствено-исторически план. Това му позволява да изгради и разкрие градчето Бяла Черква като микрообраз на Бълга рия през тази славна епоха Революционното движение се разкрива като вътрешно драматично единство на човешките съдби и повелите на новото време. Бунтовното настроение, завладяло душите на хората, преобръща или по-скоро обогатява и нагнетява техния ценностен светоглед, кара ги в едни случаи да дадат, а в други - да жертват най-ценното от себе си за бъдещето на Бъл гария. Идеята за национална свобода преодолява всякакви пречки и съмнения, свързва интимния свят на семейството и рода - тази здрава нравствена опора на българския бит - с интересите и с новите потребности на нацията Битово-духовните измерения на човешкото съществуване се разгръщат в единодействие с нравствено-героичния порив на народа кьм свобода. Читателят има чувството, че случващите се в един конкретен град бунтовни събития заливат цяла България и придават непреходна стойност на настоящето на тогавашните българи. Затова приповдигнатата атмосфера, която изпълва първата и втората част от творбата и която внушава представата за “пиянството” на цял един народ, е показателна за времето си. В духовността на българина постепенно навлиза героиката,като въплъщение на непреходните и извечни български стойности. Бавно и мъчително е отварянето на личния, семейния светоглед към новите национални тежнения В драматизма на този процес се разкриват и съхранените през вековете устойчиви и непреходни черти на българската общност. Интимният патриархален свят на семейството и рода не само пази ненакърнени българските добродетели и ценности, но е и надеждна защита за интимно-святото в българския съзидателен живот от чуждата вяра и култура. Точно затова историята превръща стойностното и непреходно-бьлгарското в нравствен героизъм, а копнежа за свобода - в „пиянство" на българския народ Романът „Под игото1 сюжетно е изграден около съдбата на Бойчо Огнянов, но всъщност това е творба за съдбата на българския народ, за духовното му приобщаване към съдбините на България. Във всеки епизод има някакво противопоставяне - между българската и чуждата същност и вяра. между всекидневието на хората и подготовката за борба. между насилието и раждането на новия катехизис на българина: „зьб за зъб. око за око”. Тази вътрешна конфликтност изгражда цялостния идеен и емоционален спектър на романа, раждането и изявяването на непреходно българското. Душата на българина откликва на героиката като общонародна идея, но това не означава, че той губи своите патриархални добродетели. Напротив, те стават по-прочувствени и зрими, разкриват се в цялата си красота и потенциална духовна сила. Общуването на жителите в Бяла Черква притежава и народностен, и нравствено-духовен, и хумористичен колорит. Обстановката и редьт в дома на чорбаджи Марко, тлаката в Алтъново, представлението на „Многострадална Геновева" и редица други описания отпращат към корените на българските традиции и обичаи, на основата на които се раждат бунтовните копнежи и готовността за борба в името на свободата. Единството и вътрешното противоборство между новопоявилата се отдаденост към народното дело и естествения стремеж за защита на собствените дом и семейство, предателствата и разкаянието след тях, топлата и съкровена омая на родните традиции и ценности, зверствата на поробителя и драматичната сила на отмъщението - всичко това обус-лавя вътрешното напрежение и патриотичния екстаз в променящото се съзнание на народа, завладян; от идеята за въстание. Движението на чувствата, картините и представите, развитието на образите в романа „Под игото" и постепенното обогатяване на техните характеристики са подчинени на общия възторжено-патриотичен патос в първите две части на романа. В последната част след погрома на въстанието, патосът е вече трагичен. Превъплъщенията на Огнянов пред очите на жителите на Бяла Черква са отражение и своеобразен коректив на техните чувства, на промените и сътресенията, които нас-тъпват в душите им. Фактът, че цяло едно село се грижи за Огнянов и че тайната е обща, контрастира на предателствата, страха и завистта на жителите след погрома на изпепелените градчета и села към „кротуващите" им сънародници. Очертава се внушението, че бьлгарският народ е способен на подвизи, дори на чудеса, но отприщената му духовна енергия трябва да бьде овладяна и насочена навреме в правилна посока, за да възкресява изконни български традиции, ценности и добродетели и за да потушава гласа на мрака, страха, завистта, егоизма и предателството. Целият спектър на тези прояви можем да наблюдаваме в идейното и емоционално развитие на жителите на Бяла Черква между епизода, който представя училищния изпит, превърнал се в изпит по родолюбие и народна воля за себеотстояване, и епизода, в който пияният Безпортев яхва посрад бял ден случайно минаващия край него турчин. Революционизирането на народа се оглежда най-вече в духовната и нравствена атмосфера, в променящия се светоглед на хората, в който отделни черти и стойности на българската душевност се сливат в неделимо цяло. Тези представи и идеи се разкриват и ВЪПЛЪЩАВАТ особено ярко и в характеристиката на героите. Вазов прави убедителна психологическа и социална диференциация на своите герои според отношението им кьм идеята за борба, определящо сливането или противоборството между техните съдби. За професионалния революционер Бойчо Огнянов борбата за свобода е дело на живот и смърт и нищо не може да отклони от пътя, по който е поел. Дори любовта към Рада за него е неделима част от революционното движение и от бунтовния заряд. В идеята за въстание доктор Соколов пък открива възможност да вложи енергията на своя буен темперамент и да докаже с дела искрения си патриотизъм. Честно и безкористно приема борбата за свобода Боримечката, по момчешки дързьк е вечният съзаклятник Безпортев, плах и нерешителен е идеалистът дякон Викентий, разсьдьчен и в същото време всеотдаен е руският възпитаник Кандов. Индивидуалното многообразие, вместващо се в мащабното понятие „съзаклятник", е белег на духовното богатство на възрожденския българин, на пълнокръвието и колорита в неговия събирателен образ, обогатяващ българската народопсихология. От друга страна, в излъчването на героите се открояват и вътрешнопсихологическите нюанси на сливането на индивидуалния им облик с облика на въстаника въобще. Безкрайно честен в революционния си живот, Бойчо Огнянов е такъв и в личния.Той е готов да се предаде на заптиетата, за да спаси невинния Соколов; решен е да влезе в Бяла черква, въпреки че там гъмжи от турци, за да иска прошка от Рада, защото съзнава, че е бил несправедлив към нея. Бохем по душа, но в същото време и искрен патриот, Соколов може да се отдава с еднакъв плам и на изискващата саможертва борба, и на различни лудории със своето мече Клеопатра. В неговото сърце има място и за бунтовно опиянение, и за нежната любов към Лалка. При това обособяване и разкриване на индивидуалното излъчване на всеки съзаклятник, “събирателният” монолитен образ на въстаника се изпълва с човешка топлота, дълбока чувствителност и типично национални черти. За Вазов е ясно, че отношението към въстанието не може да бъде еднакво при “професионалните” революционери, приели борбата като смисъл на живота си и решени на саможертва, и при тези, които имат семейства и дълг пред своя род. Сред последните е чорбаджи Марко, в чието духовно-мирогледно развитие се пречупва и откроява една от най-убедителните идейни и сюжетни линии в творбата. Развитието на героя от силното му съмнение и неверие в успеха на въстанието до заклинателния му възглас:” Лудите, лудите – те да са живи!” , отбелязва мъчителното съзряване на българина и неговия най-често срещан отклик спрямо същността на готвеното въстание. Чорбаджи Марко е земен, доблестен, сърдечен човек, който обича България и е готов винаги да помогне на изпадналия в беда – да заложи къщата си, за да спаси честен и родолюбив българин като Соколов, да се умили до сълзи от проявено душевно благородство. Именно душевната чистота и здравият разум на чорбаджи Марко го карат да обмисля трезво всяко събитие и всеки жизнен факт, да се съмнява и колебае, без това да накърнява способността му да се възторгва от героичното. При преодоляването на този жизнен скептицизъм в името на светлата идея за отстояване на българската същност в борбата за национално освобождение, ясно проличава силата на българския характер. Това вътрешно “преодоляване” в образа на чорбаджи Марко се разкрива в драматичното противоборство между бащината му обич към децата и обичта му към България. В един момент Марко иска децата му да останат настрана от подготвящия се бунт, да са живи, а после се ядосва, копнее да ги види като истински българи: “Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите?.. Базиргяни ли съм ги народил?.. Не, по-добре нека стоят настрана.. Един от къщата стига…” Раздвоението у чорбаджи Марко отстъпва място на почудата, гнева и същевременно на гордостта, когато открива в килера си цял арсенал от пушки и револвери и разбира, че синовете му отдавна участват в народното дело. Всеобщата лудост и опиянение карат Марко да се помоли за България, да приеме в душата си нейния нов образ и да го стопли със своя тих екстаз. Народното опиянение е опиянение и за всеки истински българин, а народната съдба се оглежда във всяка индивидуална човешка съдба и драма. По този начин екстазът, вътрешният плам и сияйността на събитията притежават и чисто човешки, топъл колорит. Този колорит се чувства особено силно в женските образи в романа – в самоотвержената любов на Рада към Огнянов, в нежната и всеотдайна обич на Лалка към Соколов, в запомнящия се образ на кака Гинка. Не по-малко колоритни, но вече в друга насока са образите, въплащаващи в себе си различните измерения на хумора – в смешния и понякога жалък Генко Гинкин, В предизвикващия възмущение и погнуса Рачко Пръдлето и в човешкото благородство на Колчо.Сред героите от романа ясно изпъкват и образите на предателите на българската национална идея – Стефчов и чорбаджи Йордан. Те са олицетворение на онези деформирани от робството малодушни българи, хора със закоравели сърца, които са способни на всякакви подлости и предателство. Тези герои, заклеймени от народната и от авторовата ненавист, стават жалки в очите на читателя. Народната характерология в романа “Под игото”, пречупена през представата за пиянството” на българския народ при подготовката но Априлското въстание, е и отражение на народната душевност, обособяване на преходното в нея. В картините на погрома общото понятие”Съзаклятник” се разпада на съставните си разновидности. Всеки от до вчерашните съмишленици се проявява съобразно собствения си индивидуален облик и същност. В героичното, като компонент на тази същност се обособява непреходното в Априлското въстание, което е и непреходно българско, свидетелство за нравствената сила на народа ни. Простичките и естествени думи на Боримечката – “Та ако Клисура загина, няма да загине Българията, я!”, стават въплащение на безсмъртното народно начало, на “земната” българска устойчивост. Различни по патос са предсмъртните слова на Кандов – “Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат!”, в които вече се чете копнежът на българската душа по възвишеност. Съчетана с народната мъдрост, тя може да възпламени отново идеята за борба и същевременно да съхрани съкровено българското. Опиянението и “лудостта” на народа в готовността му да се бори за свободата на България, макар и кратковременни, в крайна сметка тържествуват над страха, раболепието и затварянето в собствения малък свят след потушаването на въстанието. У читателя не остава угнетяващо чувство от примерите на примиренчество, защото усеща Вазовата вяра в народа и идеята му, че народ, който е узрял за борба, много скоро ще бъде готов да се жертва за свободата си. Автор: Александър Ненов

КОМЕНТАРИ

Влез или се регистрирай за да пишеш...

Вход и регистрация

ЛЮБОПИТНО

 
Нагоре
Към пълната версия